Skip to content

На брега

27/03/2009
tags:

Слушайки: Damien Rice – The Blowers Daughter

Тя стоеше на брега, вперила поглед навътре, към хоризонта, там където небето и морето се сливаха ведно. Вятъра разпиляваше косите й и свиреше в ушите й. Дрехите й очертаваха силуета, толкова силно духаше, че можеше спокойно да изгуби някоя от тях. И все пак небето изглеждаше спокойно. Слънцето топлеше по невероятно приятен начин, сякаш я прегръщаше цялата. Имаше лудото усещане да тича по брега, като малко дете, което бяга от вълните и от вятъра едновременно. Да се събуе боса и да се надпреварва, сама със себе си. Но оковите я държаха здраво, не й позволяваха да направи и крачка, без да изпита болка.
Дълго стоя така, с надеждата нещо да я открадне, да я отдели от мястото й. В редките моменти, когато идваше на себе си, осъзнаваше, че е на същото място, че нищо не се е променило.
На моменти усещаше нещо в главата си. Не можеше да разбере дали е част от песен, проникнала в главата й, донесена от вятъра, или някакъв друг шум. Имаше моменти, в които самотата я обземаше така силно, че всяко друго нещо избледняваше. Притъпяваше сетивата й, липсваше усещане за свят и реалност.
За миг й се стори, че чу името си, но после отново пропадна в дупката…

Сепна се когато усети въздуха да навлиза в дробовете й. Нима не беше дишала до сега или просто не е усещала? Усети много нежна топлина да се спуска зад ухото към врата й. Светлината отново проникна през зениците й, навътре към сърцето. Песента на морето достигна до съзнанието й. Пръстите на ръцете й, които бяха изтръпнали, започваха леко да мърдат и да възвръщат чувствителността си. Усети същата топлина в ръцете си, която преди секунди бе усетила по врата. В този миг, той здраво я хвана и я притисна силно към себе си. Това бе неочаквано, но безкрайно приятно. Тя притвори очи, за пъви път от много време, спокойно и с облекчение. Облегна се леко назад и остана така още известно време.  Нямаше значение как и защо я беше намерил, важно беше, че е тук.

Двамата усетуха, че е дошъл момента, да тръгват. Както стояха, тя леко се изправи, а той, без да пуска ръката й, нежно я придърпа към себе си и тръгнаха. Вятърът продължаваше да духа, но вече не беше страшен. Слънцето все така приятно топлеше. Стъпките им почти се оставаха в пясъка. Вятърът ги заличаваше мигновено. Но и двамата знаеха къде са били, а единственото, което искаха, беше да се насладят един на друг, до забрава…

Advertisements

РазПичило се е!

24/03/2009

Слушайки: Se-Sa feat. Sharon Phillips – Like This Like That
silverspring_may08_2Както отиваме на добре заслужен и особено вкусен обяд с пържолки, ммммм, чувам – ‘Я, гле’й как се е разПичило!’ Аууу, че хубав израз ‘Разпичило се е!’ Огледах се, ‘Верно бе!’ Девойки навсякъде, и всичките едни, мммм…. Прииска ми се да съм мъж. Не за друго, ама изпитах неудържимото желание да усетя топлината между краката си, да почувствам как пениса ми се втвърдява в устрем към дупето на минаващата покрай мен девойка. Красота! Изящество! Изкуство! А после да почувстваш и топлината от влажната й, разПичена путка! Аууу, е много ми се иска…
Какви са немирни и похотливи само. Просят си, докато си въртят дупетата игриво по паважа. С голи коремчета, ниски талии, развени от вятъра коси, очи, жадно оглеждащи се и пъпчета молещи да бъдат напълнени, изпълнени, целувани. Ама, че пролетно настроение. Всичките изглеждат възбудени и очакващи пролетта да задоволи техните нагони. Слънцето ги гали нежно, а те още по-нежно отвръщат, но не само на него…

Вървя по улицата, поклащайки дупето си в ритъна на mp3-ката, свиреща парче на Ели Кокину. Тази мацка истински пали, усещам се как леко подтичквам, само и само да спазвам темпото. Нечий очи се приковават в задника ми. WTF?!? Хм, баси, обекта определено не ме привлича, за възрастта няма дори да говорим… Я да забързам. Ама верно се е разПичило! И аз го усещам. Нищо, че малката онзи ден ми вика, без въобще да се замисли и адски безскрупулно ‘Ти нямаш цици!’. Ми нямам, как да имам, като кърмих сестра ти 10 месеца, а теб поне 11, ако не и 12, какво да имам. Само с 2 кожи съм, ама пък задник имам и Пичка също. И аз съм се разПичила.
Вече наближавам офиса, все така поклащайки се в такт, отвън агитката – пуши. Виждам в далечината още една разПичена. Приближава, ама тази е перверзна и без дори да ти говори, само като я погледнеш и си я представяш как ти го лапа… Не моя де…нали нямам. Приближава, фиксира погледа си върху един колега, а те всичките, ще я изпият с очи, и му казва ‘Ау, честита прическа!’. Ей, момичето три пъти преглътна да му го каже, а сигурно друго й се искаше да излезеот устата й. Момчетата само я изчакаха да затвори вратата след себе си и се почна ‘Колко е руса, какви са й очите, кое как го прави…’, нямат милост. Но това пак ме наведе на мисълта – разПичило се е и това си е! Малко слънце да се покаже и ние, жените, веднага започваме да мислим едни ми ти работи…Секс, Секс и пак Секс!
Само един проблем видях аз в тая цялата ситуация. Все ми се струва, че се е и разКУРило, ама не чух никой да го казва!…

С благодарности към човека с лафа :)

Водно конче

24/03/2009
tags: ,

darner_dragonfly

На допир станно, леко пърхащо,
На изглед, блещукащо и живо,
С очи големи и някак си, разумни,
Крилца разперва неуморно.

Блещука като огледало над водата,
Приканва те да го последваш,
Отаваря ти вратата непозната,
И мъничка дъга то образува.

Игриво, романтично, нежно,
Сребристото си тяло то разхожда,
Грациозно, необуздано и стремглаво
Към висините то подхожда.

И вика те неустоимо,
В мига да тръгнеш подир него,
Красия си свят да ти покаже,
В забрава да изпаднеш даже.

И както се опитвам да го стигна,
Навеждам се, с ръце да го докосна,
Подскача изведнъж игриво,
И в ямката под шията ми то увисва.

Дъхът ми спря за миг, блажено,
Усетих пърхането му смирено,
Пое ме в полет лек, ефирен,
Над ручея немирен.

И после заедно тъй продължихме,
През реките, езерата, планините и полята,
Моретата достигнахме и в миг,
В океан от чувства ний се вляхме.

А там бе истински водовъртеж,
Течения, на изток и на запад,
Изгарящо, красиво, цветно,
В дълбочините любехме се страстно.

И тъй е ден и нощ, безспир,
Летя със него неотлъчно,
Във примката си, нежна, то държи ме,
А аз отдавам му се, безрезервно.

На майка ми

‘2 4 3 6 1 7 2 3’

24/03/2009

fruit_and_veg_snapshot1

Вече 3-ти или 4-ти ден отивах в офиса без да знам къде ми е картата за достъп до съкровеното ми работно място. Тази ситуация, обаче, въобще не ме притесняваше. И без това съм порядъчно разпиляна. Вероятно е в другата чанта, в платото или просто в някой джоб. Истината е, че подозирам даже джебчията. Една пола с идеални джобове за целта.
Факта, че се разкарвам така, инкогнито, въобще не ме притеснява. Даже напротив. Обикновено обичам да се разхождам из бюрата или стаите. Когато има да си кажа или обсъдя нещо с някой, просто отивам при него. Не ползвам някакви си вътрешни телефони и подобни. Прекалено ми е бездушно. Контака ‘очи в очи’ ми е повече по вкуса.
На едно от влизанията ми в стаята, мацката, с която работя ми казва:

–    Току-що те търси някакъв човек. Каза, че се обажда от пазара и, че си си загубила картата там. Остави този номер 0824361723

Човек, Пазар, Карта!?!?!?!

Какво иска да каже тя,…. а той?

Седнах и се опитах да дам ревърс в главата си. Ходя само на един пазар, обикновено, този до нас. Не знаех, че там има телефони…е може би мобилни. И все пак, как може да се обадят тук, нали им трябва номера. И за коя карта говорят?…
Може би за онази, дето беше в джоба. Хм…
Реших да се обадя и да видя кой и какво имаше за мен. Странна ми се стори цялата ситуация.
От другата страна чух мъжки глас, леко притеснен. Опитах се да не го притеснявам повече и му обясних, че аз съм онази с картата. Усетих усмивката му в телефонната слушалка ‘Ами, няма проблем, тя виси тука пред мен, минете да си я вземете. Аз отдавна намерих телефона в Интернет, но все го забравях вкъщи.’
Пожелахме си стандартните любезности и затворихме телефона с уговорката, че ще отида да си взема картата тези дни.
Е, този период от време за мен беше една седмица. Най-накрая отидох. Тъй като зная от коя сергия пазарувам обикновено, запътих се директно към нея.
Обичайните поздрави, казах какво ще искам, тъй като очаквах гости, трябваше да пазарувам повече. Както избирах салати и ябълки, така, между другото, се чух да казвам – ‘Аз май съм си загубила картата тук, а?’. В този момент я съзрях да виси на централно място.

–    А, ти ли си! Ми тя си седи тука, чака те да дойдеш. Заповядай! – подаде ми я с усмивка.

Напазаруах всичко, което ми трябваше, благодарих учтиво и порядъчно, и си тръгнах…усмихната!
Усещах светлината, усещах, че може би ще променим света, в който живеем, ще отнеме време, но ще го променим към по-добро. На пазара няма нет, но къде прекарваш деня си не определя какъв си! Напротив, открояваш се още по-ярко!
Така щастлива и с всички покупки, се отправих към вкъщи, окрилена и вярваща, но не заради пластмаската, която отново бях забутала някъде, а заради Човека!